Приказка за Снежната царица
Добринка Георгиева Иванова (mami)
Навън е тъмно и студено.
Нощта внезапно, бързо падна
и скри в обятията хладни
градчето с улиците пусти.
Навън вали. Снегът, навяван
от вятъра, в стъклата бие
и звън – и чут, и нереален,
изпълва въздуха подвижен.
Проблясват дребните снежинки
като гирлянди на елха,
а вятърът – тържествен свири
на своята тръба…
Празнува Снежната царица
*
И студ, и лед вън тържествуват.
Студена, бяла красота.
А Снежната царица с щедрост
раздава чудна светлина.
Танцува валс със самотата,
/защото тя е все сама/,
и снежни вихри над земята
се гонят във лудешки танц.
Танцуват мъртви черни клони
от оголялата гора,
танцуват птиците умрели
с замръзналите си крила.
Снежинки падат – сълзи бели
на радост, или на тъга…
Празнува Снежната царица.
Празнува свойта самота.
*
Не вярвам, че е късче лед
сърцето в пазвите и скрито,
и че с диханието свое
доброто взема от човека.
Не вярвам, че със своите длани
тя пустошта с милувка гали
и мрази нежните усмивки,
и мрази топлите сърца.
Не вярвам! Тя не е такава.
Студена е, но благородна…
*
Аз гледам през стъклото бледо,
покрито с фигури незнайни,
лудешкия й вихрен танц.
Да разгадая тази тайна аз искам…
Но защо не мога?
Кажи ми, хубава царице,
щом ти си толкова добра,
защо остави моят Кай
да си отиде и с възторг
целуна бледото му чело?!
Сега и двете сме сами!
*
Празнува Снежната царица
под музиката на нощта.
Звънчета хиляди пригласят
на вятъровата тръба…
Студено е. И тъй е тъмно,
/страхувам се от тъмнина/.
А пред вратата всички стъпки
затрупа сняг и тишина.
Къде си, Кай? – аз тихо шепна,
но няма отговор в нощта.
Да го подиря, като Герда?!
Или докрай да съм сама?!